Диана, след две книги, посветени на любовта, намери ли отговор на въпроса дали има щастлива любов?
  -- Това е май един от най-важните въпроси, нали? Преди време говорих с немския философ Вилхелм Шлик. Той разсъждаваше за щастието и за начина, по който го разбираме сега. Според него след Втората световна война хората започват да разглеждат щастието като минимизиране на болката и увеличаване на удоволствието. В това само по себе си няма нищо лошо, но когато това очакване се превърне в нещо екстремно, когато искаме на всяка цена да няма болка и да има само радост, тогава тотално се отдалечаваме от античната концепция на щастието. Защото древните са виждали щастието в пълнотата. А да живееш пълно, значи да приемеш факта, че има и пропадания. че не всичко е само удоволствие. В този ред на мисли за мен щастливата любов е пълната любов. В нея не можеш да избегнеш моменти на "долу" или "горе". Тя е завършена.

  Ти откри ли пълната любов?
  -- Не, не съм. Вярвам, че този тип общуване е възможен, само когато и другият човек измине един адски дълъг път на себепознаване.

  Защото любовта е възможна само между равни.
  -- Именно. Странно ми е да наблюдавам мои съученици, които създават семейства и в същия този момент вече забравят за Другия. Престават да му обръщат внимание и се завъртата в една друга сфера, в която все по-малко се познават. Не знам доколко е необходим бракът и какво въобще значи една любов да завършва щастливо? Може би въобще не ни трябва край. Може би идеята е, общувайки с Другия, самият ти да станеш по-завършен човек. А това далеч не значи край. Нещата са по-скоро циклични. Преди седем години отидох сама в Прага. Сега съм пак сама. Но това са години, в които имаше движение. Давам си сметка колко по-различна е моята самота в момента. Тя вече дори не е самота -- всичко, което съм мислила и съзерцавала, сега излиза наяве.

  Всички ли стихове са свързани с твое лично преживяване или някои от тях ка плод на наблюдения?
  -- Във всички има лични преживявания. Исках да кажа на себе си и на приятеля ми, с когото се разделихме, къде сме. Както и какво правя за себе си оттук нататък. Пишейки тези неща, се получи книга. Нищо не е просто отразено.

  Кое е основното правило в този "Наръчник за любовници"?
  -- Може би да обичаш самите хора, а не представата си за тях. Прекалено често се влюбваме в представата си за някой. После неминуемо идва шокът от това, че човекът е друг, от плът и кръв, а не нашата проекция. А въсщност, ако съумеем да видим човека такъв, какъвто е... тогава е възможно дори да се влюбим повече. От друга страна, понякога и ние самите подклаждаме някакви представи за нас, в които се влюбват други хора. Така никога няма реална среща.

  Къде прописа стихове -- в България или в Прага?
  -- В Прага. Там започна един сериозен процес на обръщане към мен самата.

  Според теб човек по-добре ли се наблюдава и разбира, когато е извън страната си?
  -- При мен така се получи. От друга страна, имам приятели, които никога не са напускали страната. При тях има много здраво самовглъбяване, което води до друг тип резултат. Така че не знам кой точно е пътят. Аз лично съм привърженик на излизането и на културния шок. Разбира се, има и хора, при които шокът е дошъл по друг начин, но така или иначе пак им е помогнал да преосмислят много неща.

  Моментът на дерайлирането, за който Карстен Харис говори. Само в периоди на висш стрес можеш да започнеш са виждаш по нов начин, да преосмисляш. Ако всичко върви по релси, никога не осъзнаваш нещата истински.
  -- Да, именно. Аз имах своето лично дерайлиране, своето пропадане. Но то не е пропадане, което се забелязва от хората отстрани. Не е нещо, за което може да се каже: "Леле, тая се провали!" То е по-скоро едно огромно усещане за самота. Което се стовари с цялата си тежест на врата ми в Прага. И за което си мислех, че няма да ме напусне никога. Не знаех какво ще стане с живота ми оттук нататък. Но всичко, което се случва занапред, зависи от това как ще се справиш с този период на самота.

  Твоят подход към самотата какъв беше?
  -- Започнах много да чета и да мисля. Отдръпнах се. Дадох си сметка, че в България сме свързани с прекалено много хора. Още повече -- ако си социален човек като мен и на всичкото отгоре журналист. Така в момента, в който искаш да се дръпнеш, винаги някаква ръка се подава, дори когато не ти е необходима. Никога не можеш да изпаднеш в тази безтегловност, в която да се усетиш как тежиш. В Прага проумях колко важно ми е било да отрежа тези нишки, да ги няма ръцете, които те придържат, като падаш. Защото само тогава разбираш колко точно тежиш и какво си. Това е креативната самота. Започваш да падаш, падаш, падаш... в един момент опипваш някакво дъно. И от опипването на дъното започваш да се вдигаш, защото рзбираш, че това е било целта. Да се спуснеш възможно най-дълбоко, да опреш някъде и да видиш, че ти си там. Че начинът, по който падаш, ти дава силата, с която се качваш. Това беше моят първи личен сблъсък, в който прогледнах, видях някои неща за себе си. Усетих сила. Но няма начин да усетиш тази сила, ако не приемеш, че понякога трябва да се спуснеш. Ако не приемеш този факт, ще останеш завинаги в полето на едно много особена безтегловност, в която нито можеш да тръгнеш нагоре, нито надолу. Така живеят много хора.

  Много хора или повечето хора?
  -- Всъщност повечето хора, и това за тях е удобно съществуване. Същевременно е важно да се приеме, че всеки си има свой път. Моето "спускане" ми се наложи. То не е нещо, което избрах. Просто в определен момент виждаш как нещата те тласкат в дадена посока. Има периоди, в които човек не може да се бори. Има цикли от личния живот, които просто трябва да се минат, преди да се върнеш към някакво друго време.

  Ти успя ли да се върнеш към твоето време?
  -- Да.

  Колко време ти отне това дерайлиране?
  -- Близо три години. Именно тогава прописах. Дадох по-голяма свобода на моята креативна част, която бях потискала. Тогава започна и един много интересен процес на мое самонаблюдение. Дадох си сметка, че невинаги съм могла да кажа на хората, които обичам, че ги обичам. Още по-зле: че не съм успявала да им покажа колко са важни за мен. А това е истински стойностното -- да покажеш на някой, че ти е важен. Ако не можеш да направиш това -- какво друго? Нищо друго няма смисъл.

  Значи според теб именно когато човек удари дъното, започва да прави разликата между значимото и незначимото?
  --Абсолютно. След това някак моментално разпознаваш нещата. И то без да си назидателен.

  В журналистиката обаче често се изкушаваме да изпадаме в назидателен тон.
  -- Мисля, че наследихме този навик от времето на промените. Някак, без да искаш, посочваш пътя, даваш отговор, караш се. Сега обаче разбирам, че промените не стават насила. Могат да се променят само тези хора, които първо са осъзнали какво са. Промяната идва отвътре. Няма промяна без осъзнаване.

  Винаги ли пълното осъзнаване води до промяна?
-- Мисля, че да. Дори започнах да наблюдавам собствената си раздразнителност и видях как тя изчезва. Раздразнението от това, че България не се е променила, не става такава или онакава... всичко това изчезна, няма го.

   Може ли в поезията човек да е толкова близо до истината, колкото е в журналистиката?
  -- Да, може. Просто изразните средства са други и достигаш до други хора, това е разликата. Поезията създава едно ново пространство, в което се влиза лесно, защото ти самият си се отворил. Но като се замислиш, голямата журналистика е също това, големите журналисти правят същото -- отварят се. Тогава всяко назидателно желание да кажат как трябва да са нещата е изчезнало. Тогава те споделят само това, което виждат. Което са се научили да виждат. Това е висшият пилотаж.

  Не се ли чувстваш уязвима, когато пишеш и публикуваш стихове?
  -- Не, не се чувствам уязвима. Първата ми книга "За любовта и други откровения " беше много по-лична от тази. Аз обаче си дадох сметка, че самият процес на отваряне е защита. В момента, в който си отворен, ти си вече защитен. Този мой процес на отваряне беше свързан до голяма степен и с пътувания -- до Мексико, два пъти до Куба, където участвах в един документален филм.
  Виж, човек никога не е защитен. Винаги може да ти се случи нещо. И единственото, което те защитава, е това, което си ти вътре. Тоест, отворен ли си или не си отворен? Страх ли те е или не те е страх? Обичаш ли или не обичаш?

Диана Иванова през последните две години прави собствено предаване в "Свободна Европа", което се нарича "Другите българи". Там сравнява манталитети, начини на мислене на българите, които живеят в чужбина, и на българите в страната. Какво се променя и какво остава от факта, че са българи.

  Стигна ли до някакви кардинални изводи?
  -- (...) Когато си навън, преосмисляш много неща -- например този негативизъм, който носим наследен под кожата си, към факта, че сме българи. Той се предава по един доста неосъзнат начин, като по-особен тип чувствителност. В огромната си част ние страдаме от това, че сме такива, каквито ни е създало дадено общество. Повечето от нас сме изпитвали чувство на неадекватност в своята среда. Така че кардинални отговори засега нямам, но направих нещо, което искам да довърша -- анкета с 300 души българи, които живеят в България и в чужбина. Опитах се да събера представи, които са точно на нивото на несъзнаваното -- какви цветове свързваш с България, какви звуци ти напомнят България, какви миризми...Смятам да обработя тези анкети и да ги включа в мултимедиен проект.

  Може ли да се каже, че сега се занимаваш с народопсихология?
  -- Би могло да се каже, макар че харесвам начина, по който холандският културолог Хофстеде промени думата народопсихология. Той въведе термина софтуер на ума. Което е де факто същото, но преведено на език, по-достъпен и за новото поколение. Защото, когато човек каже народопсихология или "народна душа", отключва някакъв друг елемент...

  По-битов?
  -- Да. Използвайки софтуера на ума, Хофстеде показа как преди да разбереш другия, най-напред трябва да откриеш какво мисли и какво усеща. А това какво той мисли и усеща до голяма степен се наследява чрез културата. Докато той не си даде сметка за това и аз не си дам сметка за това, между нас не може да има истинска среща. Тя, срещата, става само когато се познаваме.