:: текущ брой :: седмичен хороскоп :: архив ::  
     брой 11(29), 2003
 

ЗВЕЗДНАТА ФАМИЛИЯ МИХАЛКОВИ
или
Наследява ли се талантът?

   Започнах да подготвям материалите за тази статия с голямо желание и любопитство. Знаменитото семейство Михалкови-Кончаловски е дало на света много талантливи художници, писатели, актьори, режисьори . Постепенно разбирах, че да опиша стегнато дори основните герои — братята Никита Михалков и Андрон Михалков-Кончаловски е непосилна задача. Живот, преливащ от активност, толкова обемен, разнолик, интересен, пълен с неочаквани, или закономерни обрати, решения, стъпки, емоции, любов, бракове, деца, пътувания, филми, сценарии, книги, награди... Приемани и отричани, критикувани и обичани, различни и еднакви, близки и далечни, двамата братя остават част от едно талантливо семейство, макар и с различни фамилни имена.

КОРЕНИТЕ


Корените на рода Михалкови са от края на ХV век. В началото е някой-си Михалка, който оставя името си на потомците. И не само името. Имението Михалково под Москва сега влиза в чертите на града. То се споменава за първи път през 1584 година като пустош, която представлявала самото село. Кога е основано то, едва ли вече някой би могъл да установи. По-късно един от стопаните на Михалково е бил младият княз Михаил Дашков, по-известен покрай съпругата си Екатерина Романова, проявила небивало усърдие при издигането на престола на царствената си съименница. В своите дневници тя споменава, че тръгвайки на пътешествие в чужбина, използвала псевдонима "княгиня Михалкова" по името на едно имение под Москва, което получила в наследство след преждевременната смърт на съпруга си през 1764 година.

През ХVІ век фамилията е във възход — нейни представители се оказват приближени на великокняжеския, а по-късно и на царския двор. Тяхно родово имение било село Петровское в Ярославска губерния, където се намирала и семейната гробница.

Семейната летопис е съхранила за поколенията имената на предците им. Андрей, Сергей, Владимир и Пьотр са най-често срещаните имена. Традицията продължава и до днес.


НАЙ-ИЗТЪКНАТИТЕ ЧЛЕНОВЕ НА СЕМЕЙСТВОТО

Прадядо на двамата братя е знаменитият художник Василий Иванович Суриков (1848-1916)
Суриков
Първите си художествени познания Суриков получава в Красноярското училище през 1856 - 1861 от учителя си по рисуване Гребнев. Заради изключителните си способности през 1870 г. златарят Кузнецов го изпраща в В Художествената академия в Петербург, където още в същата година Суриков рисува първата си самостоятелна картина. През 1875 г. Завършва академията със златен медал и заминава за Москва, тъй като получава поръчка да рисува храма на Христос Спасител. В Москва той окончателно се оформя като исторически живописец. Третяков купува голяма част от картините на Суриков за своята галерия.
Меньшиков в Березове (фрагмент) Андрей Кончаловски разказва за своя прадядо Суриков:

"В картината "Меньшиков в Березове" в една от дъщерите на княза, тази, която е с бледно, болнаво лице, прадядо ми е нарисувал своята жена, наполовина французойка (нейната сестра била омъжена за княз Кропоткин, основател на анархизма). Тя наистина е била болна от туберкулоза и по-късно е умряла от болестта си.
  Лев Толстой започнал да идва често на гости в дома на Суриков. Отначало прадядо ми мислел, че идва от човешко съчувствие, а после разбрал — Толстой се интересувал какво чувства умиращият човек. И Суриков изгонил Толстой: "Махай се оттук, вреден старик". Понякога гледам женските портрети на Суриков и си казвам: Господи, ами че това е майка ми! А се оказва, че портретът е нарисуван през 1885 или през 1888 и това не е мама, а баба ми. Толкова си приличат. Истински коктейл от сибирска и френска кръв.

Суриков в известен смисъл ми напомня за Шукшин, въпреки различията, породени от различните епохи. В тях има нещо общо, коренно, сибирско. Това е сибирското юначество и мисля, че то се е предало в по-голяма степен на Никита, отколкото на мен. В него има това руско героично обаяние, казашкото свободолюбие. А аз съм се метнал повече на литовците в рода ни, на прабаба ми — французойката, на Кончаловската майчина кръв, взел съм и от немската (майката на баща ми е била порусначена немкиня).

Техен дядо е художникът Пьотр Петрович Кончаловски (1876-1956)


През 1897-1898 г. учи в Париж, през 1898-1907 - в Художествената Академия. Живял в Москва. Пътувал до Франция, Италия, Испания, Англия. Един от основателите на руската групата художници-авангардисти (1910). Участник в многобройни изложби и всевъзможни художествени обединения. След Октомврийската революция става един от водещите съветски художници. Член на дружеството “Московски живописци” (1924-1926) и Асоциацията на художниците на революционна Русия (1926-1932). Занимавал се и с преподаване.
К. Симонов казва за него: За таланта му са присъщи доброта, щедрост и здраве".

Андрей Кончаловски разказва:
  "Дядо беше човек дълбоко руски, но не можеше да живее без Европа. В неговия дом всичко беше по европейски, да не говорим, че в живописта следваше Сезан. За първи път той е пътувал в Европа в началото на века заедно със своя тъст Василий Суриков. Рисували са скици от цяла Европа. Дядо прекрасно говореше френски, жената на Суриков беше от френски произход, така че за баба ми френският беше майчин език.

  Често си мисля как стана така, че репресиите пощадиха моето семейство? Биха могли още преди войната да ни нарочат. По време на войната нямаше сериозни арести, но от 1947 започна кампанията срещу космополитите. И тук дядо би могъл да е пръв, той беше абсолютен франкофон. Макар и академик, той отказа да нарисува портрет на Сталин по снимка за юбилея на революцията, когато през 1937 г. му предложиха. Тогава всички трябваше да нарисуват портрети на вожда. Той не знаел как да се измъкне и казал, че ще нарисува, но тъй като е реалист, Сталин трябва да му позира всеки ден.

  Мисля, че семейството ни спаси това, че в своята реч в началото на войната сред великите имена на руската нация Сталин назова двама художници — Репин и Суриков.
Речта му отнесе семейството ни в разреда на неприкосновените. Затова и баба си позволяваше по-остър коментар за властта. Дядо беше европеец, който имаше нужда да живее в Русия.
По време на революцията семейство Кончаловски живее в ателието на Пьотр Петрович на Садовое кольцо, близо до Триумфалния площад, в същия вход, в който живее и Булгаков. Ателието съществува и сега и все още принадлежи на семейството ни."

Кончаловски са близки със семейството на Шаляпин, гостуват им на остров Капри. Тогава там живее и Горки.
  "Мама много се сближи със сина на Шаляпин — Федя, след нея и аз. Той се снима при мен и беше единственият гост на сватбата ми с Ирина.
   Домът ни беше истински руски дом, просветен дом, дом на художници, един от малкото, запазили традициите на стария начин на живот. За съжаление този модел по целия свят умира. В този дом той беше жив. Дядо, баба, чичо Миша с жена си, две от децата им и трето от първия брак на чичо ми, мама, аз, сестра ми Катя, Никита, бавачката на Никита — общо дванадесет души през лятото живееха в дома ни. А колко гости пристигаха още!
Знаменитите люляци на Канчаловски
  Дядо обичаше да си хапне, обичаше испанската храна. Досега помня тайнствения полумрак на килера, мирише на пушена карантия, висят връзки с лук, пипер, мед в буркани, в дамаджани — грузинско вино. Всичко това дядо рисуваше в своите натюрморти. В къщата миришеше на пушено месо, терпентин, маслени бои, кожа, катран.
   Дядо живееше като дребен руски дворянин от края на XIX век: отглеждаше прасета, копаеше ябълковите дървета и люляка. Имахме кон "Звездичка", умеех да впрягам каруцата. Имахме две крави, овце. Животът беше суров, но солиден, стабилен.
   Дядо обожаваше Пушкин, знаеше го целия наизуст. Ценеше много Прокофиев. Забавно, но в дома ни към Шостакович се отнасяха хладно. Сега като че ли е обратното. Шостакович е издигнат на пиедестал, а Прокофиев смятат за конюнктурен"
П.П. Кончаловски през целия си живот рисува люляци. Възможно е това да е дан на Врубел, когото той боготвори. Изобщо той обича този наситен люляков цвят. Може би му напомня знаменитата "кончаловка" — настойка на водка с касис — фамилната рецепта, на която дълги години е грижливо съхранявана и предавана от поколение на поколение.


Майката Кончаловская Наталия Петровна (1903, Петербург-1988, Москва)


Руска съветска писателка, преводач. Дъщеря на художника Пьотр Петрович Кончаловски, а нейната майка е дъщеря на художника В.И.Суриков. Детството й преминава в пътешествия. Владеела отлично английски, френски, испански и италиански.
От първия си романтичен, но неуспешен брак с известния писател Юлиан Семьонов има дъщеря Екатерина, по-късно осиновена от Сергей Михалков, по-голяма сестра на двамата братя кинорежисьори.
През целия си живот се занимава с писане и преводи. Превежда песните на Едит Пиаф и написва книга за живота й. Пише руските текстове на оперите на Моцарт, Верди, Масне. Автор на много детски книги и на историческата поема "Нашата древна столица". Пътува много по цялата страна с концерти-импровизации, всички приходи от които предава във Фонда на мира. Наталия Петровна, като единствен най-близък човек на художника Суриков е най-добрият му биограф, автор на обширната монография "Дар безценен" за творческия път на художника. Изживява един наистина щастлив, страстен, пълноценен, достоен живот.


Бащата Михалков Сергей Владимирович (роден през 1913 г.)
Сергей Михалков
   Поет, писател. Благодарение на безсмъртното произведение за милиционера "Чичо Стьопа", написано през 1936 г. името на Сергей Михалков придобило легендарна известност сред много поколения руски деца. В началото на войната в съавторство с Харолд Регистан създава химна на Съветския съюз. Удостоен е три пъти с държавна премия (1941, 1942 и 1950). По-късно става редактор на сатиричия кинопреглед "Фитил". Автор на повече от 200 книги, един от най-четените автори на детска литература, дългогодишен председател на Съюза на писателите.

  Семейното имение Михалкови получават в наследство от Сергей Владимирович Михалков, един от петте синове на известния колекционер на картини Владимир Михалков (прапрадядо на братята Никита и Андрей). Сергей умира бездетен и имението преминава в ръцете на жена му Агрипина Владимировна. Неговият брат, Александър е именно дядо на писателя Сергей Михалков. Александър има син Владимир, баща на Сергей Михалков и две дъщери Марица и Олга. По мъж Олга носи фамилията Глебов, неин син е известният актьор Пьотр Глебов.

По-големият брат Андрей Михалков-Кончаловски, роден на 20.08.1937 г. в Москва
Андрей Кончаловски
Андрей Кончаловский е първият и засега единствен руски режисьор, покорил Холивуд. Той заминава за САЩ през 1980 г. Западът го посреща не особено любезно, подозирайки го в шпионаж: той не е дисидент и в своята страна е имал всичко, което би могъл да има синът на автора на текста на химна на Съветския Съюз; вече е бил известен режисьор, властта към него се е отнасяла лоялно. Срещу предубежденията на Запада Андрей противопоставя силата на таланта си, професионализъм и... умението си да не се предава. След известно време Кончаловски снима в Холивуд филми, които утвърждават името му във "фабриката на мечтите" и му носят награди в Кан и Сан Себастиан: "Любовниците на Мария" (с Н. Кински), "Влакът-беглец", "Танго и Кеш"...
   Критиците обичат да разделят биографията му на периоди — съветски, холивудски и съвременен, руски периоди. Едва ли това е важно за зрителите, щом през цялото време, в различни страни и условия той снима своето кино, разкривайки своите мисли, идеи и чувства, пресъздавайки ги образно на екрана. Автор на сценариите на много любими филми: "Иваново детство", "Андрей Рубльов", "Транссибирски експрес". Ярък творец, заснел "Сибириада", "Ася Клячина", "Дворянско гнездо", "Вуйчо Ваньо", Одисей", "Танго и Кеш", "Влакът-беглец". Постановчик на редица театрални и оперни проекти на световни сцени, вкючително на грандиозния спектакъл на Червения площад по повод 850-годишнината на Москва, автор на множество статии за киното и две автобиографични книги: "Ниски истини" и "Лъжата, която извисява". В тях Андрей Михалков-Кончаловский разказва подробно за своите приятелки и любовници. В повечето случаи това са актриси — Елена Коренева, която той снима във филма "Романс за влюбени" и "Любовниците на Мария", Беата Тишкевич, която участва в неговото "Дворянско гнездо". И още Шърли Маклейн, руската актриса Ирина Бразговка (от тази връзка има дъщеря Даша), френската кинозвезда Жулиет Бинош, красавицата Мариана Вертинская.

  Първата жена на Кончаловски била балерината Ирина Кандат, която той сам характеризира като "красива, бледа, срамежлива девойка".
  Втората му жена е актрисата Ирина Аринбасарова, до момента на сватбата била само на осемнадесет. "Крехка, нежна, женствена. Разбрах, че не мога да се осмеля да я целуна, ако не взема решение да се оженя". Бракът им просъществува 4 години. От него му остава единственият син (вече има и втори) Егор Кончаловски, който сега е също кинорежисьор.

Вивиан Годе -третата съпруга А когато решава да се ожени за французойката Вивиан Годе, той сякаш се жени за цяла Франция. "За мен Вивиан олицетворява цяла Франция, цялата свобода на света. Това момиче има огромни зелени очи и пристигна в Москва да усъвършенства руския си език". С третата си съпруга той остава 11 години. От брака си с нея има дъщеря Александра.

За четвъртата си жена, телевизионната водеща Ирина Иванова, Кончаловски предпочита да не навлиза в подробности. "Ние се уговорихме, че аз няма да споменавам името й в пресата".
След 7 години брак и две дъщери Наталия и Елена през 1998 той напуска Ирина и се жени за 35 години по-младата от него актриса Юлия Висоцкая. Това е неговата пета съпруга.

Андрей Кончаловски с младата си съпруга Юлия Семейството има двойно руско-френско гражданство. Дъщеричката им Маша е вече на 4 години. Дали на шега или наистина в едно свое интервю неотдавна Юлия казва: "Михалкови са легенда, и трябва да бъдат размножени". И ето че семейството има попълнение - на 11 октомври 2003 в Лондон се роди вторият син на Андрей Кончаловски — Пьотр (традицията, разбира се, е спазена).

Преди година Андрон Кончаловски продаде дома си на Атлантическото крайбрежие на САЩ и квартирата си в Париж, за да се премести окончателно с младата си жена в Подмосковието.
По този повод, той казва: “Благодарение на Никита аз започнах много повече да обичам Русия. Ако не беше той, аз нямаше да се върна. Благодарен съм му за неговата любов към Русия. Тя се предава и на мен."
Знаменитият режисьор смята, че американската страница в неговия живот е затворена. Там не се продават онези филми, които той снима с удоволствие, а комерсиално кино там той не иска да снима. Пари, разбира се му трябват — не за хляб, а за удоволствия. Второто най-скъпо нещо в света за Кончаловски са пътешествията.

"Последната Нова година посрещахме с жена ми във Венеция — разказва Андрей Сергеевич в интервю пред "Аргументи и факти". — Плувахме по един от каналите с гондола, а точно в 12 часа отворихме бутилка шампанско. Преди това Кончаловски е посрещал Новата година на пистата в Швейцария и на Ямайка.

По думите на Кончаловски, с Юлия той се запознал на фестивала в Сочи. За първи път я видял в асансьора на хотела и тръгнал след нея, за да разбере в коя стая е настанена красавицата. Позвънил й и я поканил да вечерят заедно. Тя вече била вечеряла, но не се отказала от компанията на известния режисьор.

"Ние се уговорихме да се срещнем малко по-късно. В стаята аз имах ягоди, казах й: Ела при мен. Престраших се и сложих ръката си върху гърдите й. Тя не се възпротиви. Изненадващо! Ние бяхме познати от час и половина. Жената все пак трябва да се посъпротивлява, поне за приличие" — пише Кончаловски.

Режиьорът разказва, че рядко му се е случвало да изпита такова наслаждение от физическа любов, както през онази нощ. Новата му приятелка знаела, че той е женен и нямала никакви претенции. Също толкова лесно се съгласила да замине с Кончаловски в Турция. Скоро Андрей Сергеевич разбрал, че се е влюбил. Юлия притежава много лек характер, тя никога не се обижда на Кончаловски. Тя е много чувствителна и иронична.

Из едно интервю с Андрей Кончаловски след филма "Одисей"

— Андрей Сергеевич, колко време Ви трябваше, за да заснемете Омир по поръчка на NBC?
— Два месеца и две седмици подготовка, и 28 години работа в киното. Искам да кажа, че снимах Омир сравнително лесно, защото имам достатъчно опит в киното. За да се заснеме нещо, толкова сложно, трябва да си професионалист от класа, да притежаваш навици, които се придобиват с времето и които ти дават необходимата свобода в професията.

— Какво е Вашето мнение, Холивуд и творческата свобода - синоними ли са?
— В Холивуд хората не са свободни. Това е илюзия. Но на мен ми провървя, че започнах да снимам кино в Америка. Радвам се, че заминах в чужбина. Жалко, че не го направих по-рано — тогава бих загубил по-малко време. Но така се получи... Радвам се, защото видях как работят другите хора ( в Америка, в Европа), видях колко това е по-сложно. Защото парите, за разлика от Русия, се броят! При това трябва да умееш да "пробуташ" своите естетически концепции така, че никой да не забележи. Ако обаче си звезда, въпросът е друг: звездите имат свои закони. Звездата има свобода, или по-точно, относително по-голяма свобода (защото абсолютна свобода няма никой: общо взето хората са роби или на своя начин на живот или на своя образ...) В Холивуд мога да изброя само няколко режисьора, които са постигнали такава свобода, получили са карт-бланш: това са Спилбърг, Копола, Скорсезе, Оливър Стоун…

— Кои режисьори са ви повлияли най-много?
— Бергман, Куросава, Фелини, Бунюел, има и други… Но тези велики режисьори са оказали най-силно влияние и от това влияние аз не съм се избавил и досега. А и не искам!

— Къде е Вашият дом?
— Моят дом е там, където ме обичат и там, където ми дават работа. Всъщност те са два.

— Какво обръщение Ви импонира днес най-много: "сър", "мистър" или "господин"?
— Маестро.

— В своя филм (Одисей) сте показали боговете с малко хумор. Каква според Вас е в действителност картината на взаимоотношениата на човека и Висшия Разум?
— Аз вярвам в случая и не вярвам в закономерността. Макар че се случват удивителни съвпадения, а за човека е свойствено да ги издига в закономерност. Мисля, че дори създаването на живота е случайност, че животът всъщност е конгломерат от случайности. Аз не вярвам, че Господ е сътворил всичко за 7 дни. но вярвам, че възможно е, съществуват някакви сили, които са ни неподвластни, несъизмерими с нас, които се проявяват по-силно и по-широко, отколкото можем да си представим.

 

Ето живее си един микроб. Настъпва го един слон и продължава да върви нататък. Не стига че микробът с някаква си там култура се намира върху крака на слона, но той не си и представя дори, че сега върху този крак всяка секунда преодолява разстояния, стотици милиарди пъти превишаващи неговите размери. Той не знае за съществуването нито на този слон, нито на цялото това пространство. Защото слонът е твърде голям за микроба. По същия начин слонът не знае за съществуването на човека. Когато казвам "слон" (в дадения случай), аз имам предвид Висшия Разум. А на нашия микроб, който се намира на земята, му се струва, че слонът си мисли само за него, че той знае за неговото съществуване. При това една част от микробите е сигурна, че слонът си мисли само за тях, а другата част си въобразява, че той мисли само за тях. И ето че тези микроби се бият и твърдят, че "слонът е в нас, той е наш". Може би това е доста печален образ, но в някаква степен, възможно е да отразява взаимоотношенията между човека и Висшия Разум.

— Как смятате, съществува ли реинкарнация?
— Когато говорят за реинкарнацията, говорят като за закон. Ако тя наистина съществува, то е за хората, които имат абсолютен слух или само едно око. Няма закон, който да е валиден за абсолютно всички, с изключение на движението на Времето. И дори Времето е относително...

— Героят на Вашия филм Одисей, връщайки се у дома, извършва жесток акт на възмездие. Вашето отношение към отмъщението?
— Човекът е достатъчно несъвършенно същество, и неговите реакции са далеч от реалността. Християнската идея за неотмъщението — "И ще въздам!" е мисъл, която заслужава размисъл. Защото отмъщението няма да ни научи на нищо, защото ако искаш нещо да се промени, с мъст нищо няма да постигнеш. Може да загубиш твърде много енергия за постигане на тази цел и то — напразно. Но аз разбирам философията: да убиеш убиеца на децата си ("зъб за зъб"). Но когато това става, например след 70 години… Човекът, който е бил убиец, вече не е същият човек. Може би дори сега той не би убил... Можи бе тези 70 години той е преживял в угризения на съвестта... Ние не знаем как той е страдал! Или, да вземем друг пример: сега съдят военни престъпници, които са на по 90 години… Аз не говоря за давност на престъплението. Аз казвам, че съдят друг човек. Разбира се, преди 40 години той е трябвало да бъде наказан. Понятието "зъб за зъб" - съществува. Някъде обаче възмездието е необходимо, а някъде то е закъсняло. Лесно е да се говори за възмездието и също така е лесно да се говори за опрощението (зависи чие!). Всичко е според случая.

 
© списание «маргарита», 2001-2003