— Карло, Вие, наистина ли не обичате Рахманинов? Кълна се: през целия си живот не съм срещала музиканти, способни на такова честно изказване... (Това, разбира се казвам по-късно - в умиротворената обстановка на едно стилно кафене, по време на лирическия преход на Карло от карпачо към ризото...) Между другото, виждам, че държите на националната кухня...
— Да, италианската храна това е най-хубавото на света! Италианската храна е вкусна, засищаща, проста и полезна... Та за какво говорихме? Да, за Рахманинов. Аз казах, че не обичам Третия концерт и не обичам неговата симфонична музика. Симфоничният Рахманинов е някакъв кошмар. А Третият концерт е невъзможно чрезмерен... Аз не помня кой, като че ли Глазунов го е дирижирал на премиерата. Та така, след нея Рахманинов се е напил и нищо повече не е съчинявал през следващите четири години. Дори му се е наложило да премине един курс на лечение при психоаналитик. Представяте ли си?

— Все пак това е учудващо: Вие с такова удоволствие дирижирахте Чайковски...
— Е, Чайковски — той е толкова прозрачен, толкова ясен...Той е като Моцарт. Той е руският Моцарт, ненапразно Чайковски го е обожавал. Неговите ранни концерти, преди да се влюби в Рихард Щраус и Вагнер и да започне да пише цялата тази ултраромантична музика, — това са такива удивително стройни, толкова хармонични!..Той е имал удивително хармонична музика до печалното си увлечение по романтизма...

— От Вашите думи излиза, че по природа Вие не сте романтик...
— Да, аз съм, ако може така да се каже, класицист. Нали ви казвам, че в мен няма нищо от класическия образ на неуправляем латинец. Аз съм абсолютно европейски човек. Повече от всичко обичам Бетовен. Според мен, това е кралят на западната музика. Всички, които са живели след него, са били под влиянието на неговия гений... Аз обожавам записите, където Бърнстейн дирижира Бетовен...

— У вас в дома Ви често ли звучи музика?
— У дома при мен цари пълна тишина, в която се раздава моето пеене. За да науча партитурата, аз съм длъжен да я изпея цялата.

— А домът това за Вас къде е? В Италия?
— Вие какво?! Аз си купих дом в Лос Анжелис. Готов прекрасен дом.

— И как го обзаведохте?
— Никак. Домът трябва да има врата, таван и под. Това е всичко. Нямам време да мисля за останалото. И после — за какъв дизайн може да се говори в Америка? След италианските палаццо...

За да внесем яснота, Карло Понти-младши се отнася към малката група диригенти, които дирижират без партитура — наизуст. Може би, благодарение на това той направи впечатляваща кариера за своята още съвсем млада за един диригент възраст - 35 години. Днес той съвместява поста на художествен ръководител на симфоничния оркестър на Сан Бернардино и длъжността на гост диригент на Руския национален оркестър. В статиите за неговото творчество обикновено се отбелязват "удивително ясните движения и прекрасното му чувство за ритъм" Не знам дали това отразява силата на неговата дарба на диригент.

— Между впрочем, аз най-много обичам да дирижирам руснаци. Господи, колко ги обожавам. Ти вървиш към пулта, а по пътя ти протягат бутилка вода, защото е горещо и монета с портрета на Чайковски, защото някой от музикантите е запомнил, че ти го обичаш... Руснаците са фантастични хора, фантастично открити, гостоприемни, топли... Американците, дори когато свирят добре, те винаги са не повече от сухи професионалисти. Те са един такъв западен народ: идват, изсвирват си и си отиват. Никой от нищо не се интересува. А в Русия — мама миа! — в Русия всеки от всичко се вълнува. Ето това аз ценя повече, повече от всичко!...

— Кто са Вашите приятели в Америка?
— Всички мои приятели са чужденци. Аз общувам най-вече с колеги. За моята работа е необходимо усамотение. Партитурата мога да уча, само когато съм сам. В това е чарът. Защото в процеса на подготовка, изучавайки партитурата, ти си винаги сам, но после, когато застанеш зад пулта...

— Вие, между другото, като какъв се възприемате, когато стоите пред огромния оркестър? Капитан на кораб?
— Бавачка. Баща на многодетно семейство.

— ?
— Ами да. Диригентът е бащата на оркестрантите. Те са винаги като непослушни деца, които трябва да заставиш да работят с пръчка или морков. О, mamma mia...

— А свои деца имате ли?
— Надявям се те да се появят скоро.

— Тоест вече си имате жена.
— Да-да. Ние се обичаме вече доста отдавна. Тя се казва Андреа. Тя е унгарка, ние се запознахме по време на обучението във Виенската музикална школа. Тя е виолончелистка... Господи, тя има най-красивите ръце в света, най-красивите крака, най-красивите коси в света...

— Какъв цвят са?
— Разбира се, че са светли. Руси. Като повечето руски жени. Руските жени са просто красавици. На летището — красавици. На митницата — красавици. Сервитьорките са красавици...

— Тоест историята за това, че мъжът се влюбва в тип жена, който е най-близък до този на майка му...
— ...няма нищо общо с мен. Аз никога не съм сравнявал своите приятелки с мама. Защото дори с голям труд трудно ще опиша как изглежда майка ми. Тя е просто мама! Аз никога не съм я разглеждал, разбирате ли?

— А Вие запознахте ли я вече с Андреа?
— Да-да. Мама я одобри много. Впрочем, тя винаги одобрява моя избор. Какъвто и да е той. Моите родители във всичко и винаги са ме подкрепяли.

— А за Вас това беше ли важно — майчиното одобрение?
— Не, разбира се. Честно казано, не... А Вие защо се усмихвате?

Когато молят Карло Понти-младши да опише мама София, той откровено се обърква. Обикновено казва (при това винаги на английски): "Оh, she's so sweet, so sweet, so sweet!.." И после неизменно разказва, че майка му винаги и във всичко, винаги и във всичко е символ на човешка доброта и откровеност и че нейната човешка искреност няма отношение към нейната външност, защото "мамма миа, външността е нищо в сравнение с нейната прекрасна, прекрасна, прекрасна душа!"

— Накак не ми се вярва, че не сте имали конфликти с родителите си... Или винаги сте бил послушен до невъзможност?
— Не. Просто родителите ми даваха такова чувство на независимост, такова чувство на свобода, че с тях аз бях щастлив. Дори никога не съм имал чувството, че някой ме възпитава. На мен нищо не ми забраняваха. Аз свободно търсех себе си... Мама само ми каза, че ще се радва, ако се справя без кино. Е, справих се...

— Вашият по-малък брат обаче все пак стана режисьор...
— Сценарист и режисьор. Сега излиза неговият първи филм. Но той от детството си беше болен за кино. Колкото до мен, киното винаги предизвикваше в мен ужас. Просто аз виждах колко е мъчителен този процес — от какво количество хора зависиш... В този смисъл аз съм много щастлив в музиката. Музикантът е толкова самодостатъчен в своята работа, че само това го прави вече щастлив.

— Макар че като истински син на София Вие вероятно реагирате болезнено на критиката...
— Разбирате ли, не може да не мислиш за успеха. Успехът това е вредна, ужасна работа. Това е пропаст. Капан, който те взема в плен. Аз наблюдавах тази история цял живот....

— В семейството на родителите си?
— Да. Защото мама цял живот живее под бремето на собствената си слава. Страхувайки се да не се окаже недостойна за нея. Да не съответства. Мъчеха я безкрайни страхове, че този път тя няма да изиграе ролята си толкова добре като предния път, тя все се страхува, че изглежда зле... Тя стана суперпопулярна, и това автоматически означава жертва с размера на един живот. Друг въпрос е, че тя си обича работата, с която се занимава. Действително, едва ли може да се намери по-щастлива професия, от професията, коато ти позволява за един живот да изживееш няколко живота... Но през целия си живот тя страда от липсата на възможност да става невидима, незабележима. Тя трябва да е най-добрата. Тя няма право да стъпи накриво. Та не може да остарява. Да боледува. Не може да излезе за минута от дома си нащастна! Така че популярността не е цел. Целта е да се занимаваш с това, което обичаш да правиш. Ако имаш това, имаш всичко. Не е важно какъв оркестър дирижирам аз: Руския национален оркестър, който може да се нарече един от най-добрите в света или оркестъра на Сан Бернардино. Аз се готвя еднакво. Вълнувам се еднакво...

— Тоест, целта не е важна. Важен е процесът...
— Аз не бих казал, че е важен процесът. Важно е удоволствието, което ти получаваш. Животът трябва да се яде на едри парчета. Понеже той е нещо кратко, трябва всичко да се успее...

— Както разбирам, Вие не сте твърде религиозен...
— След Италия?! Вие какво! Религията е лекарство за неудачници. На онези, които са щастливи, тя не е необходима. Ами че това е ясно. Нима не е?