|
| |
След Сервантес той е най-значимият автор, писал на испански език.
Марио Варгас Льоса |
| ХОРХЕ ЛУИС БОРХЕС: Фрагменти от едно апокрифно евангелие |
Тежка и изтощителна лудост е да пишеш пространни книги; да разгръщаш на петстотин страници една идея, която чудесно може да бъде изказана за броени минути. Има по-добър метод: да внушиш, че книгите вече съществуват, и да предложиш някакво обобщение или коментар върху тях. По-разумен, по-некадърен, по-ленив, аз предпочетох да напиша бележки върху въображаеми книги." |
Предговор към сборника "Градината с разклоняващи се пътеки"
|
 |
Аржентинският писател, есеист, поет и преводач Хорхе Луис Борхес (1899 - 1986) е смятан за един от най-изтъкнатите творци на 20-и век и родоначалник на магическия реализъм в латиноамериканската литература. Неговите сборници с разкази и есета умело съчетават поезия и философия, въвеждат читателя в неразгадаеми лабиринти, въображаеми енциклопедии, онтологични детективски истории и научни коментари, преобръщат всички представи за възможностите на прозата.
Ето едно кратко философско есе, описващо една страна от възгледите на Борхес, написано във формата на малък откъс от Евангелие. |
| ФРАГМЕНТИ ОТ ЕДНО АПОКРИФНО ЕВАНГЕЛИЕ |
...
3. Окаяни са бедните духом, защото под земята ще бъдат онова, което са сега над нея.
4. Окаяни са плачещите, защото вече имат навика да хленчат жално.
5. Блажени са, които знаят, че страданието не е венец на славата.
6. Не е достатъчно да си последният, за да бъдеш понякога първият.
7. Блажен е, който не държи да е прав, защото никой няма право или пък всички имат.
8. Блажен е, който прощава на другите и на себе си.
9. Блажени са кротките, защото не се отдават на раздори.
10. Блажени са онези, които не са гладни за правда, защото знаят, че нашият жребий, злощастен или честит, е дело на неведомата съдба.
11. Блажени са милосърдните, защото тяхното щастие се крие в упражняването на милосърдието, а не в очакването на награда.
12. Блажени са чистите по сърце, защото виждат Бога.
13. Блажени са гонените заради правда, защото за тях правдата е по-маловажна от човешката им участ.
14. Никой не е солта на земята, ала в някой миг от живота си всеки е.
15. Нека светилникът се запали, дори никой човек да не го вижда. Бог ще го види.
16. Няма заповед, която да не може да бъде нарушена — както сред изречените от мен, тъй и сред изречените от пророците.
17. Който убие заради правдата или заради дело, което му се вижда справедливо, не носи вина.
18. Човешките дела не заслужават ни адския огън, ни небесните наслади.
19. Не мрази врага си — мразиш ли го, винаги ще му бъдеш роб. Ненавистта ти никога не би могла да бъде по-добра от покоя ти.
20. Ако дясната ти ръка те съблазнява, прости й; ти си и душа, и тяло — трудно е, ако не и невъзможно, да определиш границата, която ги разделя.
...
24. Не величай истината прекалено; няма човек, който само за един ден да не е излъгал много пъти, и то с основателна причина.
|
25. Не се заклевай, защото всяка клетва е патос.
26. Противопоставяй се на злото, но без ужас или гняв. Ударят ли те по дясната буза, можеш да обърнеш другата само в случай че не го правиш от страх.
27. Не говори ни за отмъщения, ни за прошка; забравата е единственото отмъщение и единствената прошка.
28. Да правиш благодеяния на врага си, може да е справедливо и не е твърде мъчно; но да го обичаш, е задача за ангели, не за човеци.
29. Да правиш благодеяния на врага си, е най-добрият начин да задоволиш суетата си.
30. Не си трупай съкровище на земята, защото златото е баща на безделието, което пък е баща на тъгата и скуката.
31. Мисли си, че другите са справедливи или ще станат такива, а ако не е тъй, грешката не е твоя.
32. Бог е по-щедър от хората и ще им отмери с друга мярка.
33. Дай светините на кучетата, хвърли бисерите си на свинете; важното е да даваш.
34. Търси заради насладата от търсенето, а не заради радостта от намирането.
…
39. Не човекът избира портата, а тя него.
40. Не съди дървото по плодовете му, нито човека по делата му — могат да бъдат и по-лоши, и по-добри.
41. Нищо не се гради върху камък — основата винаги е пясъчна; ала наш дълг е да градим така, сякаш пясъкът е камък.
...
47. Блажен е бедният без горчилка или богатият без надменност.
48. Блажени са храбрите, защото приемат еднакво и поражението, и триумфа.
49. Блажени са онези, които съхраняват в паметта си словата на Вергилий или Христос, защото тези слова ще озаряват дните им.
50. Блажени са обичаните и обичащите, както и онези, които могат да минат без обич.
51. Блажени са блажените.
Край |
|
Превод от испански: Светла Христова, 2004 (Пълни авторски права)
Източник
|
 |
| Приближаване до Борхес |
На 24 август 1899 година се ражда Хорхе Франсиско Исидоро Луис Борхес Асеведо
За художника във всяка точка на земното кълбо дългият живот има предимството, че му позволява все пак да дочака признание. Това не е най-разпространеният случай. Много повече са гениите, които са умирали млади и неизвестни никому като Рембо или Кафка, отколкото са позналите славата на преклонна възраст. При Хорхе Луис Борхес, култова фигура и икона на постмодернизма, световната слава дошла, когато той бил вече над 60-годишен. През 1961 г. Борхес си поделя със Самюъл Бекет престижната литературна награда Форментор. От този момент започва неговата световна слава - превеждат го, печатат го по целия свят, канят го да чете лекции в американски и европейски университети. След четвърт век, когато умира, той е накичен като коледна звезда с разнообразни премии, ордени, докторски степени. Липсва му само Нобеловата премия. "Аз съм футурист — казвал той. — Всяка година чакам присъждането на Нобеловата." Футурист той бил през целия си живот.
Слепият читател
Борхес бил оригинален във всичко – от самото си раждане. Родил се в 8-ия месец, на 24 август 1899 г., в Буйнос-Айрес. Животът на човека-книга, както се полага, започва с епизод, сякаш взаимстван от повестта "Слепият музикант". Баща му, Хорхе Гилермо Борхес, страдащ от тежка очна болест, се вглежда в очите на новородения си син. Те са сини - като на майка му. Значи може да се надява, че детето ще наследи и зрението й. Надеждата не се оправдава. Още в детството си Хорхе започва да носи очила. На 27 години преживява първата операция по повод катаракта. Операциите са общо осем. Те не спасяват зрението му. На 55 години Борхес ослепява.
Някой беше казал, че детството на поета трябва да бъде или много щастливо, или съвсем нещастно. Детството на Борхес се оказва и щастливо, и нещастно едновременно. Той е щастлив в дома на родителите си в квартал "Палермо". "Аз израснах зад железните копия на дълга ограда, в къща с градина и с книгите на баща ми и предците ми" - пише той по-късно, добавяйки, че никога така и не е излязъл от тази библиотека - лабиринт. Баща му, адвокат, професор по психология, анархист и вегетарианец, водел сина си в Националната библиотека (след половин век Борхес ще стане неин директор, а тогава той се забавлявал с четене на енциклопедии) и играейки шахмат, разказвал за апориите на Зенон (задачи-парадокси). Малкият Хорхе Луис (в семейството го наричали Джорджи) си играел с по-малката си сестра Нора, вечно четял, легнал на пода, и обожавал да се разхожда в зоопарка. Най-дълго висял пред клетката с тигрите. Техните жълти и черни ивици го хипнотизирали. На стари години, когато ослепява, той можел да различава само тези два цвята - жълт и тъмносив. Тигрите привличали Джорджи. Рисунките с лабиринти и огледалото в гардероба срещу леглото му го плашели - струвало му се, че там се отразява някой друг. Като започнал да пише, Борхес изпълвал своите произведения с тигри, огледала и лабиринти.
 На училище момчето тръгва едва на 11 години. И тук започнали нещастията - веднага го намразили. Малък, слабосилен очилатко -всезнайко в английски костюмчета - той сякаш нарочно бил създаден, за да го бият. Скоро го взели от училище, след това го дали в друго училище, където също не му харесало особено и едва след като семейството се премества в Женева през 1914 година той най-накрая успява да получи формално образование и диплома за бакалавър в лицея на Калвин. Един от безбройните парадокси в живота му: писател, прославил се със своята ерудиция, в чиито академически издания забележките заемат не по-малко място от самия текст, повече никъде не е учил. Всички негови бъдещи докторски степени били honoris causa.
Борхес изобщо е ходещ оксиморон. Необразован ерудит, увличащ се от мистика атеист, аполитичен дисидент, сляп библиотекар, сляп пътешественик, англоезичен испански писател... Между другото, за езика. В жилите на Борхес са се смесили испанска и английска кръв. Той самият пресмятал коя е в повече - предполагал, че неговите предци по баща, Борхеси, произхождат от Португалия, а предците му по майчина линия, Асеведо, били кръстени евреи. Английската кръв (и болестта на очите) получил от баба си, Франсис (Фани) Хейзлем, родом от Стафордшир, набожна методистка, която не се разделяла с библията. Пристигнала в Аржентина след омъжената си сестра, тя почти като в дамски роман се влюбила в полковник Борхес, с когото се запознала на един бал. След три години полковникът геройски загинал на границата в сражение с индианците, оставяйки млада вдовица с две малки деца. Фани, така и никога не научила добре испански, подредила дома си в английски стил. В семейството на сина й говорили на испански и на английски. Джорджи израснал като класическо дете билингва - в детството си бъркал думите от двата езика. Вкъщи с него се занимавала учителка - англичанка и той започнал да чете на английски, а всичките първи прочетени от него книги също били английски: Марк Твен, Луис Карол, Стивънсън, Дикенс… Дори "Дон-Кихот" се изхитрил да прочете отначало на английски и впоследствие оригиналът не му харесал толкова. Първите му литературни произведения били разкази на английски и превод на приказката на Оскар Уайлд "Щастливият принц".
 Когато започва да пише, Борхес дълго време се колебаел кой език да предпочете. Дори се опитвал да пише стихове на френски, но бързо се отказал от тази идея. В края на краищата решил, че трябва да пише на испански. Признавал обаче, че когато започва да говори, първата дума, която му идва в главата, обикновено е на английски, и много фрази в своите книги той също отначало съчинявал на английски, а чак след това ги превеждал на испански. В своите любовни писма също понякога преминавал на английски - свидетелство за косвена интимност и доверие към адресата. Решаващ аргумент за него станало това, че той сънувал на испански, а литературата смятал за "управляван сън". Предпочитането на испанския е съдбоносен момент в живота на Борхес-писателя. Какво ли би излязло от него, ако беше започнал да пише на английски? Второстепенен подражател на Честъртън и Уелс? Неговият английски бил идеално правилен, но ужасно старомоден - езика на баба му Фани, напуснала Британия в средата на 19 век. Какво е това англоезичен аржентински писател? Набоков например преминал на английски, защото е живял в Америка. Борхес нямал намерение да напуска Аржентина.
Средновековният постмодернист
 Има толкова начини човек да стане писател, колкото са и самите писатели - и никакъв институт тук не помага. Един съчинява първата си книга в залеза на живота си, друг още в детството си чувства своето призвание. Борхес решил да стане писател на 6 години. На 7 той написва първия си разказ. На 20 започва да публикува стихове и рецензии в списанията. На 24 издава първата си кинга със стихове "Страст към Буйнос-Айрес" (продадени били 27 броя, той се чувствал знаменит). След три сборника със стихове, започнал да пише кратки разкази, често пъти в съавторство. В този ранен етап на своя живот Борхес бил необикновено плодовит автор - за първите 10 години той публикува повече от 250 произведения.
Борхес носел двоен товар от писателски амбиции - неговите собствени и бащините. Бързо губещ зрението си, Хорхе Гилермо Борхес успял да публикува само един роман, "Каудильо", който нямал успех. Преди смъртта си (в 1938 г.) бащата помолил сина си, вече професионален писател, да пренапише романа. За Борхес, чиято най-дълга литературна продукция бил разказът "Конгрес", цели 14 страници - това по принцип било неизпълинма задача. Може би съдбата на баща му в съчетание с мислите за собственото му гаснещо зрение насочвала работата на Борхес.
И тогава, през 1938 г., когато едва не умира от сепсис, удряйки се в рамката на прозореца (този епизод той описва в разказа "Юг"), той започва да пише по нов начин. Докато лежи в болницата, измисля сюжета на "Пиер Менар" - първото произведение, с което започва времето на "истинския Борхес". Така не е писал никой и никъде. Всъщност никой и никъде още така не е и мислил. Постмодернизмът се появява десетилетия по-късно. На Борхес му било съдено да стане постмодернист много преди неговото възникване.
 Разсъжденията за заслугите на Борхес пред културата на 20 век отдавна са станали стали нещо общоприето. Той предусетил теорията на структуралистите и идеите за множествеността на времената и световете. Неговото есе "Аналитичният език на Джон Уилкинс" тласнало Фуко към мисълта да напише "Думи и вещи". Други автори превърнали кратките разкази на Борхес в дебели романи: "Приближаването към Ал-Мутасим" изглежда като конспект на Рушди или Памук, а Лисбет Саландер – е смесица от борхесовата отмъстителка Ема Цунц и помнещият Фунес. В крайна сметка още приживе той става герой на образцовото постмодернистко произведение: слепият библиотекар Хорхе де Бургос на Умберто Еко "Името на розата".
Борхес – писателят и човекът – изглежда като Янус, обърнат едновременно към миналото и бъдещето. Той е предусетил постмодернизма с неговото смесване на висок и нисък стил и жанрове, с възможността за множество интерпретации на текстове, колажи, цитати, ирония и всепроникваща литературна игра. И пак той пише, често пъти се държи като роден не в последната година на 19 век, а някъде в епохата на високото средновековие, във времената на рицари и схоластици. Култът към героизма и рицарските идеали; обожествяването на книгата и цитирането на авторитети; страстният интерес към свръхестественото - чудеса, видения, сънища; бестиарии и истории за измислени светове, населени с чудовища; склонност към съставяне на всевъзможни антологии и енциклопедии; търсения на богослови и ересиархи; различни нива на интерпретации на свещените текстове; универсализъм и мечти за единство на културния свят с неговия единен език - латинския. Какво е всичко това? От една страна - особености на средновековна култура. От друга – Хорхе Луис Борхес. Ненапразно Еко го пъхва в средновековен манастир.
Животът на Борхес е един от тези, за които се казва, че не са богати със събития. По-точно, главните събития се оказват книгите, свои и чужди, написани и прочетени.
Връщайки се през 1921 г. от Европа, Борхес се занимава с литературен труд: публикува, редактира списания. Отначало се присъединява към групата на ултраистите - испански имажинисти, пише стихове и проза на национална тематика: гаучо, танго, поезия на градските покрайнини, побойници – компадритос. В потомъка на знаменити аржентински военни, участвали във войната за независимост и гражданските войни през 19 век, търсенето на националната идентификация естествено се съчетава с култа към мъжество и носталгията по героичното минало.
Поради кризата спестяванията на семейството се топят и от 1937 до 1946 година Борхес прекарва най-нещастните години в своя живот, работейки в общинската библиотека. Тогава са написани по-голямата част от най-известинте му разкази, влезли в сборниците Градината с разклоняващите се пътеки (1941), Измислици (1944) и Алефът (1949). По време на управлението на Перон на Борхес се налага да напусне работата си (било му предложено издевателско "повишение" - поста на инспектор по отглеждането на кокошки и зайци). Тогава той започва да преподава английска литература и пътува в провинцията като изнася лекции. През 1955 г., след падането на Перон, на Борхес му предлагат да заеме поста директор на Националната библиотека. Това било по-скоро синекурна длъжност, която той напуска през 1973 година след повторното идване на власт на перонистите. След като почти 40 години (от 1923 до 1961) той не пътува извън Аржентина, след този момент той прекарва все повече време в чужбина.
Нещастният любовник
Борхес бил загадка във всякакъв смисъл. Една от тъмните страни на тази загадка си остава личният му живот. Около него винаги е имало много жени. Секретарки, съавтори, просто поклоннички, приятелки. Той признава, че има повече приятелки, отколкото приятели. Влюбва се постоянно, понякога в две жени едновременно. Биографите му са открили не по-малко от двадесетина такива увлечения. Най-често той получавал отказ. Жените се уморявали от него. Той бил твърде романтичен, екзалтиран. "Да се влюбиш, означава да създадеш религия, чийто Бог може да греши" - пише той в есе за Данте.
Някои влюбвания се оказвали сериозни. Едно от тях е в известната романистка Естела Канто. Те се запознали през 1944 г. 23-годишната красавица Естела работела като секретарка и мечтаела за кариера то ли на актриса, то ли на писателка. Оказало се, че имат общи литературни вкусове. Те често пъти се разхождали по любимите места на Борхес. Той й направил официално предложение, тя отговорила с контрапредложение - да поживеят известно време заедно преди венчавката. Напълно разумно, като се има предвид, че в католическа Аржентина официалният развод бил невъзможен. Борхес изпаднал в ужас. По мнението на Естела сексът (който те никога не са имали) му внушавал страх и отвращение. В резултат писателят се оказал не пред олтара, а в кабинета на психоаналитик.
Тогава очевидно се появила на бял свят историята, която след това ще преразказва и другата годеница на Борхес" — Мария Естес Васкес. В Женева, когато Борхес бил на 19 години, баща му внезапно се загрижил за сексуалното възпитание на сина си и го изпратил за "инициация" при проститутка, чиито услуги вероятно ползвал и той самият. Юношата толкова се развълнувал и превъзбудил, че нищо не се получило. Този епизод завинаги формирал в него негативно отношение към секса. Васкес пише, че именно тогава Борхес решил да се откаже от всички плътски удоволствия и да търси удовлетворение само в заниманията с литература.
Действително, светът на Борхес е чисто мъжки и практически асексуален. Почти всички негови герои са мъже. Малкото на брой жени минават само по периферията на този свят, приличат повече на сенки, нощни видения, нещо като умрялата Беатрис в "Алеф". Любовните сцени са пропити с патетика и романтични шаблони. Един от малкото запомнящи се женски образи – Теоделина Виляр в "Заир" е откровен шарж.
Какво излиза, че Борхес през целия си живот е живял като монах (мнозина смятат така)? В историята на литературата са известни подобни случаи, да си спомним поне пожизнения девственик Андерсен. Върху Борхес може да е повлияло и пуританското възпитание, и неговата студена английска кръв. Презрението към плътта е класическа манихейска идея. Знаменитата фраза, която се повтаря в два разказа на Борхес ("Тльон" и "Хаким от Мерв"): "Огледалата и съвъкуплението са отвратителни, понеже умножават количеството хора" би могла да прозвучи от устата на някой средновековен ересиарх или пък на един от главните манихеи на 20 век – Емил Чоран.
Впрочем, това още не е всичко. С Борхес изобщо никога не е просто. Преди няколко години били открити писма, които Борхес е писал през 1921 г. По това време неговото семейство живеело на Майорка, където около него се бил образувал приятелски кръг от също такива начинаещи поети. Съдейки по писмата, тези млади таланти предпочитали да се срещат в бордеите, където играели на рулетка, а спечелените пари пръскали за забавления с местните момичета. В тези писма Борхес се хвали със своя успех с проститутка на име Лус.
 |
Главната жена в живота на Борхес:
неговата майка - доня Леонор |
Е, на коя от тези две версии може да се вярва? Може би Борхес е следвал същата схема като Александър Блок, запазил целомъдрието си в брака със своята Прекрасна Дама - Любов Менделеева, а телесно удовлетворение намирал при продажните момичета, защото любовта и сексът за него били несъвместими понятия? А може би и двете версии не съответстват на действителността? Така или иначе става дума за един от най-великите литературни мистификатори. За писателя, създал цели виртуални светове, не би било трудно да съчини няколко истории за походите си в бордея.
И ето разказът "Паметта на Шекспир", където героят си спомня жената, която преди много години за първи път го запознава с любовта. Най-вероятно, онзи първи провал е предопределил после и всички останали. Това не отразява ли женевската история? А разказът "Ема Цунц" може би в преобърнат вид, чрез чувствата не на героя-мъж, а на жената, която се прави на проститутка, Борхес е описал своя собствен опит - "отвращение, страх"?
Така или иначе, главната жена в живота на Борхес винаги е била неговата майка, доня Леонор. Той живее заедно с нея до смъртта й през 1975 година - тогава тя е на 99 години. През последните години двамата ги приемали не за майка и син, а за брат и сестра - старостта изтрива различията. Тя решавала всички битови и финансови въпроси, била секретарка на ослепелия си син, придружавала го в пътуванията му. Отивайки на среща, Борхес докладвал на майка си при кого отива, а връщайки се вкъщи вечер задължително й разказвал къде е бил. Благодарение на майка си, Борхес почти не се докосвал до делничната действителност. Изглежда тази зависимост от майка му едновременно и му е тежала, и го е устройвала. Той мечтаел да се ожени, за да си тръгне от нея, но жените, на които обръщал внимание, въпреки че били твърде различни, притежавали една обща черта - при никакви обстоятелства те не можели да се харесат на доня Леонор. Едни били с недостатъчно добър произход, други - обратно, били твърде млади и красиви. Сигурно Борхес, преживявайки тежко своите любовни несполуки, дълбоко в душата си оставал доволен от това развитие на нещата.
През 1967 г. стареещата и болна доня Леонор сама решила да уреди съдбата на сина си. Историята с женитбата и развода на Борхес, както и цялата битова страна на живота му е откровен фарс, който може да се нарече "ожениха ме без мен". Майката и сестрата намерили невестата, те купили и обзавели жилището и организирали сватбата. Невестата се наричала Елса Астете Милиан. Някога 27-годишният Борхес бил влюбен в нея, дори й направил предложение, но получил отказ. За тези години Елса успяла да се омъжи и да овдовее. От гледна точка на доня Леонор тя била подходяща партия - домакиня, почтителна, връстница на сина й. Приятелите на Борхес я описват като обикновена, простовата провинциалка, домакиня, която не знае езици. В брачната нощ младоженецът отказал да отиде с новобрачната в хотелската стая, наета за тях, и отишъл да нощува в жилището на майка си. Така започнал този семеен живот. След по-малко от три години Борхес в най-пряк смисъл избягал от жена си. Бягството организирал американският преводач ди Джовани - той се договорил за лекции в провинцията, купил билети, пъхнал нервния писател в таксито. Излизайки сутринта от дома си, Борхес казал на жена си, какво да му приготви за вечеря. Повече в това жилище той не се върнал. Заживял отново с майка си. С Елса той оформил гражданско споразумение за разделно живеене.
Приблизително тогава в живота на Борхес влязла съвсем друга жена, Мария Кодама. Почти с 40 години по-млада от писателя, с баща японец и майка немкиня, тя се занимавала в неговите семинари по англосаксонска литература. Именно тя заменила на Борхес починалата му майка, ставайки негова секретарка. Те пътешествали много, обиколили почти цялото земно кълбо. Мария била очите на Борхес, заедно те съставили последната му книга за тези пътешествия - "Атлас": текстът бил негов, а фотографиите - нейни. Ето още един литературен сюжет: слепият Едип, странстващ, опирайки се на рамото на Антигона. По всичко личи, че с Мария Борхес бил щастлив, може би защото поради неговата възраст, този духовен съюз вече не предполагал никакви сексуални конотации.
Аполитичният политик
Борхес обичал да нарича себе си аполитичен човек. При това, от време на време той се занимвал с политика - понякога дори много активно. В младостта си, под влиянието на руската революция, той изповядвал леви убеждения, опитвал се да учи руски език и писал стихове, които искал да издаде с името "Червени псалми" или "Червени рими".
Връщайки се в Аржентина, Борхес поддържал либералния президент Иригойен, а след като той бил свален, загубил интерес към политиката. Писателят ненавиждал Перон за неговия популизъм и национализъм и го наричал мошеник и мъж на уличница. През тези години той се държал като съветски дисидент - през 1950 г. възглавил опозиционното общество на писателите (АОП), написал разказа "Празникът на чудовището", който не бил публикуван и се разпространявал нелегално. През 1852 година, след смъртта на Евита Перон, Борхес отказал да закачи портретите на диктатора и неговата жена на фасадата на АОП. В резултат на това Обществото била разформировано, а по време на пътуванията на Борхес за изнасяне на лекции, започнали да то придружават жандарми. Впоследствие писателят си спомня, че през всичките девет години от управлението на Перон, той се събуждал с мисълта: "Перон още е президент."
Ако по времето на Перон възгледите на Борхес се смятали за прогресивни, то през 70-те години той се отклонил надясно. Влязъл в Консервативната партия ( "Това е единствената партия, която не привлича тълпа фанатици."). През 1976 г. той пристига в Чили да получи степента доктор на Чилийския Университет и по време на посещението си, се среща с Пиночет, който му връчва Ордена на Големия Кръст. На церемонията той се ръкува с диктатора, произнася високопарна реч за необходимостта от спасение на духа и борба с анархията и комунизма. Чили тогава е в разгара на репресиите. В Аржентина той посетил на закуска местния Пиночет - президента Видела и нарекъл неговия режим управление на войници и джентълмени. Накрая, в тази злощастна 1976 година Борхес отива в Испания, където пръска похвали за генерал Франко.
Заради тези си изказвания през 1976 година Борхес, без съмнение се лишил от Нобелова премия - либералните убеждения на шведските академици се оказали по-важни от литературните му заслуги. Сред интелигенцията го смятали за реакционер и фашист. Впоследствие Борхес твърди, че просто не е знаел за кървавата борба, която водели Пиночет и Видела. Това е напълно възможно - слепият писател не четял вестници, а радио и телевизор той нямал. Аржентинските генерали, свалили от власт вдовицата на Перон Изабелита, му харесвали, само защото били антиперонисти. По-късно, научавайки истината за случващото се, той започнал да подписва петиции в защита на пропадналите без вест хора. През 1982 година Борхес осъдил войната за Фолклендите, наричайки аржентинското правителство шайка луди гангстери.
В края на 1985 г. биопсията подтвърдила рак на черния дроб на Борхес. Той решил да замине за Женева. Защо? - ето още една загадка. Дали е бил вече уморен от повишеното внимание на съотечествениците си – в Буйнос-Айрес всички го разпознавали на улицата, а екскурзоводите водели туристическите групи в неговото жилище. Или е искал да затвори кръга на своята съдба, връщайки се в града на своята младост? През април 1986 г. той оформил граждански брак с Мария Кодама. Както впоследствие станало ясно, Борхес още по-рано й завещал цялото си състояние. На 14 юни той умира. Погребан е на женевското гробище, недалеч от гроба на Калвин - някога той учил в основания от Калвин колеж. Кръгът се затворил. |
| |
|
Източник
|
|
|
|
|
