:: новия брой :: седмичен хороскоп :: архив ::  
     брой 10(17), 2002


АНГЕЛ  КАРАЛИЙЧЕВ
(1902 - 1972)

::
Земята на българите :: Майчина сълза ::

В края 1924г. една малка книжка, написана от неизвестен автор, привлича вниманието на читателите и критиката със своя приказен стил, с романтичното пресъздаване на действителността, с яркото дарование на своя създател. Името на младия писател е Ангел Каралийчев. Книгата със сребристи корици, илюстрирана от Александър Жендов, е сборникът разкази “ Ръж”, които звучат като своеобразни стихотворения в проза. Още с първата си книга Каралийчев се налага като самобитен талант, със свой език, със собствени теми и сюжети.



ЗЕМЯТА НА БЪЛГАРИТЕ

   Ти идеш от дълбочината на вековете, от потъмнелите страници на историята се усмихват твоите бездънни очи. Косата ти е прошарена от среброто на времената, нозете ти са боси, а петите - напукани. Наместо гердан от златици, ти носиш една вехта бакърена пара, нанизана на конопена връв, отколе изкопана от разрушена старинна твърдина.
   Наместо белези от златни гривни, по ръцете ти личат следи от вековни вериги. А над мокрите очи на твоето високо чело има едно черно кръстче, горено с огън.
   Ти си девойка с чисто сърце, ти си майка, която е откърмила милиони синове.
   Откога са мокри тия тъмни и дълбоки очи? От оня ли ден, когато ти вървеше през пожълтелите папрати, под кестените на Беласица и бързаше да допреш устни до челата на ослепелите Самуилови войници? Мъжественият цар посрещна своите войници и щом съзря скръбната върволица от слепци, люшна се и падна мъртъв на земята. Тогава ли се наляха очите ти? Или в оня ден, когато палачът на Челеби Сюлеймана надигна ятагана, за да отсече главата на светия старец Евтимия и ръката му остана вкаменена?
   Една вечер пропищя куршум в стария Балкан и прониза челото на твоя най-вдъхновен син. Ти дълго стоя наведена над него, опряла ухо до сърцето му. И когато заглъхна последния удар на светата камбана, една сълза излезна от дясното ти око и капна. Беше тъмно. Додето падне, сълзата грейна в нощта като вощеница - запалена от майчина ръка. В тая сълза имаше отблясък от далечни светкавици. В нея трепнаха езиците на ония гибелни огньове, които превърнаха в пепел книгите в библиотеката на "Свети Петър и Павел". В тая сълза имаше светлина от кандилото на атонския монах, искри от кладата на Петлешков и разбунтуваните средногорски села.
   Колко пъти съм те срещал по нивите! Ти спохождаш орачите. Милваш с длан потните чела на воловците, които затъват до колене в чернозема на Тракия и пъшкат над Дунавската равнина. Ти стриваш в шепата си първия узрял житен клас и хвърляш зърното на божите птички. Ти береш цвете в момините градинки, за да накитиш житните купни. Когато вълкът грабне майката овца - ти кърмиш сиротното агънце и му нижеш гердан от мънистени зърна. А когато птичето падне от гнездото, грабнато от вятъра, намокрено от хладния нощен дъжд, ти го прибираш в пазвата си, за да го затоплиш до сърцето си.
   Аз чувам как тупти твоето топло сърце в тъжните народни песни. Песен на чучулига, която трепти при залеза, песен на кавал, който гука по седенките, е твоят глас.
   Ти ме научи да спя на голата земя, по стърнищата. Твоята пръст е раждала хляба на моите деди. Ти ме научи да квася в студения кладенец коравия залък на нашето време, за да омекне.
   В твоите влажни недра спят дълбоко мили покойници. Донякога ти ще поиш със сок корените на младото дърво, което ще полюшва клони над заспалите вечен сън и ще ражда плод за новите поколения.
   Земя на българите, родино моя, на колене стоя пред теб и целувам твоята корава, невидима десница!

Из сборника "Земята на българите", 1939
През1925 г. Ангел Каралийчев публикува първата си детска книга „Крали Марко", в която преразказва легендите за най-големия български юнак. Близо тридесет години по-късно, вече като зрял писател Каралийчев отново обработва сюжет, взет от народното творчество. През 1954 г. той предлага на малките читатели приказната повест „Тримата братя и златната ябълка". Тези две произведения са от най-добрите образци на авторски приказки по мотиви от народното творчество. Ангел Каралийчев е автор на повече от сто книги за деца, между които най-известни са сборниците „Приказен свят", „Български народни приказки" и повестите „Тошко Африкански" и „Ането".
МАЙЧИНА СЪЛЗА
Детска рисунка, спечелила първа награда за илюстрация на приказка   Заръмоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни. Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ? Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Догато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.

   Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пухнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.

    Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:
   — Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.

   — Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! - промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна...

    Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.

   — Ах, колко съм уморена! - въздъхна тя.
   — Откъде идеш? - попита любопитно лястовичето.
   — Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка. Аз съм сълза.
   — Сълза ли? Каква сълза? - надигна се тревожно лястовичето.
   — Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:
   — Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка...

   — Къде е твоето лястовиче? - попита вятърът.
   — Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато в градината, където цъфтят морави димитровчета.

Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя...

   Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
   — Благодаря ти, майчице! - прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.
из сборника "Приказен свят"
Някога по нашите земи бродел един вълшебник. Престорил се бил на съвсем обикновен човек. Казвал, че се е родил в Стражица, че обича да пише книги, да слуша Моцарт и да се радва на цветето подрумче. Но вълшебствата му били велики. Той разбирал езика на птиците, животните, дори и на каменните мостове. В душата му никнели прекрасни думи и той ги дарявал на хората. Децата получавали от него чудесни приказки – за Ижо Мижо, Клан-недоклан, за просеното зърно и бивола, за житената питка, за сълзата на лястовичката…Вземете ли в ръце някоя от книгите му, като насън ще стигнете бяла стълба със златни перила. Тръгнете смело по нея. Тя ще ви заведе в царството, нарисувано от Илия Бешков в "Тошко Африкански". Там може да срещнете Вълшебника. Веднага ще го познаете. Той води за ръчичка едно момиченце – Ането, до него подскача палаво маймунче – Тошко Африкански. На раменете му са накацали врабчета, лястовички, косета-босета; след него вървят всякакви живинки – зайчета, ежковци, лъвове, магарета, агнета, коне, кучета, козли, раци, котараци, всички "гостенчета крилати", за които разказва Ангел Каралийчев.
нагоре
 
© списание «маргарита», 2001-2002
 
 
e-mail: margaritta@abv.bg