София не е най-големият град в Европа. Нито пък е най-красивият.
Но определено е един от най-дружелюбните и миролюбиви градове
на континента. Факт е, че тъкмо насред София съжителстват
спокойно величествена синагога, прастара джамия, нова католическа
катедрала и солиден ортодоксален храм. Разположени във формата
на правоъгълник, храмовете служеха за основата на светлинна
пирамида, отправяща - наместо стени - снопове светлина към
облаците в небето. Това беше начинът, който градските власти
бяха измислили, за да отпразнуват новогодишните празници тази
зима.
Стела не даваше пет пари за светлинните пирамиди и украсата
на града, а просто бързаше по улицата към старото виенско
кафене, където трябваше да я чака приятелят й от детинство
Дарен. Чантата й беше пълна с всевъзможни томове езотерична
литература и понеже беше голяма чанта, вътре бяха намерили
място и книги, свързани с тибетския будизъм, кришна-философията
и няколко кратки размишления върху ортодоксалната доктрина.
Кафенето беше уютно празно в този час на деня, а във фонтана
по средата на залата, както обикновено, плаваха разцъфтели
рози. Дарен вече я чакаше, както тя убедено предполагаше,
и отпиваше от кафето си. Със замах Стела тресна чантата върху
масата и без да обръща внимание на дотърчалата веднага сервитьорка,
заяви: "Ето! Всичките ми книги с магични глупости! Давам
ти ги! Давам ти ги до една! Прави ги каквото знаеш, защото
нямам сили сама да ги изгоря!" - дори когато беше гневна
или се правеше на такава, гласът й звучеше като чистата песен
на сребърна камбанка.
Дарен и Стела се запознаха в детската градина преди близо
30 години. Той беше най-преданият й приятел и светът наоколо
беше просто немислим без присъствието на Дарен. Това Стела
осъзна месец или два след като се омъжи. И нямаше да го проумее,
ако младият й съпруг не беше й се разсърдил.
- Ама за какво се сърдиш, аз просто говорех по телефона с
приятел? - наистина недоумяваше младата булка.
- Как за какво се сърдя, бе? - яростно реагира мъжът й. -
Ами че ти му разказваш на този неща, които дори не си споменала
пред мен!
Стела беше искрено озадачена:
- А ти откъде знаеш какво съм говорила, подслушваше ли ме?
Тук беше моментът съпругът й да се стъписа:
- Ама разбира се, че те слушам! Ти си ми жена, трябва да се
грижа за теб!
- Никога не съм мислила, че в семейната загриженост се включва
телефонният шпионаж! - сопна се Стела и изхвърча от стаята.
В нейна защита трябва да кажем, че тя беше много, направо
неразумно млада, когато се омъжи, никой не беше я учил как
да се държи търпеливо и с разбиране - както правят истинските
съпруги. В своя защита Стела мислеше нещо горе-долу такова:
"Ами че той ми е приятел от люлка, той ми е повече от
брат! Разбира се, че ще си говоря с него за всичко, та ние
си имаме теми, които нищим от десет години вече - те за всеки
друг биха звучали скучно." Стела обичаше съпруга си и
разправии за нищо я наскърбяваха сериозно. Само гордостта
и неумението й пречеха да направи стъпка към помирение и да
го прегърне - както искрено желаеше. С времето тези ненаправени
стъпки към разбирателството издълбаха пропаст, грамадна колкото
язовир, и пътят към помирение беше категорично заличен. Остана
само болката отвътре - белег от грубото неразбирателство и
неумението да се помиряват.
*
Дарен беше омагьосан от Стела още от първия миг, в който я
зърна: русоляво момиченце с достолепно вирнато носле и буйни
пламъци в очите, инак с благата форма на очите на сърна. През
всичкото време той не спираше да се чуди както в онзи първи
момент - не виждат ли всички каква красавица е малката Стела
и нямат ли неговия порив да целуват ръцете й, очите й и русолявата
коса... Дарен беше твърде малък и неопитен, за да проумее,
че може би момиченцето е красавица, достойна за целувки, единствено
в неговите очи.
Беше готов да направи всичко, което тя поиска, и - трябва
да признаем - докато бяха деца, Стела често злоупотребяваше
с това. Той я последва в художественото училище, без да има
и капка талант за визуални изкуства, и успя да го завърши
само благодарение на необикновено бистрия си комбинативен
и съзидателен ум. После отиде в Историческия факултет на университета
не защото въобще се вълнуваше от археологията и културата
на античността, а защото не можеше да си представи съществуването
си, без да вижда Стела.
Дали беше влюбен в нея? Отговорът беше "ДА" с големи
и искрящи букви, издълбани в съзнанието му. Никога обаче не
й спомена за това, защото се боеше, че ще я загуби тутакси.
Природата на Стела - едновременно необуздано вятърничава и
дълбоко емпатийна - беше твърде нежна за директни откровения
от такъв тип. У дома не беше навикната на нежности и Дарен
се стараеше с огромни усилия да контролира лиричните си пориви
и да изглежда напълно безразличен редом с нея.
Някъде в началото на студентските дни Дарен ясно осъзна, че
тя никога няма да откликне на чувствата му. Беше напълно безпредметно
да си губи дните с такава въздушна възлюбена. Така че той
разумно се насочи към по-отзивчиви емоционално и физически
девойки. Беше привлекателен младеж и имаше много кандидатки.
Сърцето му обаче беше готово да запищи всеки път като се замислеше,
че Стела ни веднъж не показа ревност, никога не го укори за
избора му на поредната обожателка - интимният му живот не
я интересуваше. Грубо. И категорично.
И ето я сега в кафенето с фонтана: лешникова коса, развяваща
се в 10 посоки, изумителни очи на сърна с буйни огньове вътре,
недокоснати от капка грим, и уста, предизвикателно усмихната
от ухо до ухо, отгоре на всичкото - с претенцията да изразява
искрен гняв. Интимният й живот беше пълен катаклизъм, все
се влюбваше в когото не трябва, влачеше опашка от ухажори
с лекота, с която се носи воал на бална рокля, имаше невръстно
детенце от мъжа, с когото се бе развела преди години, все
търсеше нещо, което навярно никога нямаше да намери, но притежаваше
в себе си толкова живот, колкото повечето хора не са и сънували,
че може да съществува.
Инфанта Ещер
1730-1732 г., Португалия
Погребението на дон Протетуш бе сериозно събитие в региона.
Всички знатни домове бяха по един или друг начин обвързани
със стария велможа и техни представители се стекоха в мавританското
имение да отдадат почит на мъртвеца. А и да се покажат пред
наследника му - младия дон Алфонсо. Дон Алфонсо едва ли
обърна особено внимание на върволицата гости, защото още
вчера бе заповядал да се отворят най-хубавите вина от избата
на Каса де Протетуш. За младия господар погребението на
баща му беше най-приятното събитие от завръщането му у дома
насетне. И как не - край на скучните предобеди, пълни с
досадни цифри, морални наставления и скитосване по напечените
от слънцето стърнища. Сега вече Алфонсито щеше да подрежда
живота тук и той щеше много да се измени. О, как щеше да
се измени само!
Ещершиня също присъстваше на церемонията. Бланка я бе издокарала
в твърда колосана рокличка, безкрайно изискана и официална,
която непрекъснато се впиваше в кожата на момиченцето и
я мъчеше с безсмислените си барокови кринолини. Ещер кокореше
грамадните си очи и нищо не разбираше. В стъписването си
беше вкопчила ръчици в полите на Бланка и дори в един крайно
неподходящ момент по време на църковната служба се разплака
неудържимо, защото помисли, че Дориану е изчезнал.
За погребението на стария господар от Коимбра пристигна
сестра му Мерседеш с най-малкото си дете, седемгодишния
Фелипе. Доня Мерседеш и Фелипе имаха светлата коса на рода
Протетуш, рядка характеристика по онези места, и същата
горда осанка, която отличаваше приживе стария дон, а сега
- единствения му жив син.
След като се разотидоха гостите - опечалени и почерпени,
- доня Мерседеш нахълта храбро в кабинета на стария господар,
сега наследен от Алфонсо Красивия. И свари младия наследник
разгърден в копринената си пищна риза, размъкнат и прилично
пийнал, с разчорлени букли и изпопадала от модната му прическа
пудра. Стъкленица порто имаше на масичката край него и ни
следа от работни книжа из цялата стая.
Мерседеш присви очи неодобрително и започна:
- Сигурно много страдаш и сърцето ти плаче, сине.
Алфонсо я гледаше с безизразни кехлибарени очи, готов да
се разхълца пиянски в лицето й.
- Тежко е човек да прежали баща си, а и твоят татко така
много те обичаше.
Отсреща последва мълчание.
- Трудно е на такава млада възраст връз плещите ти да легне
цялата отговорност по стопанисване на огромните имоти...
Алфонсо хлъцна невъздържано и рече грубо:
- Виж, лельо Мерседеш, ъъъ, денят беше дълъг, много съм
изморен, а и - сигурен съм - слугините са ти приготвили
удобно ложе, защо не си починеш.
Алфонсо може би бе наследил арогантната безапелационност
на стария Протетуш, но очевидно годините глезене и компромиси
не бяха изострили мисълта му. Защото срещу него се изправи
друг Протетуш, и то без следа от намерение за компромиси
и толерантност. Мерседеш беше дама. Цял живот бе възпитавана
като такава и безукорно играеше ролята на дама. Не и когато
нещо застрашаваше интересите й обаче. В случая интересите
й определено обхващаха дома на брат й, дома, в който се
беше родила и израсла. Тя не искаше да види фамилните усилия
разхитени и съсипани в лакомата хищна уста на това глупаво
и разглезено момче.
Внезапно от стола срещу Алфонсито се изправи разгневена
змеица:
- Слушай, синко!
- Лельо Мерседеш...
- Слушай, казах! - прекъсна го властна ръка. - Това е домът
на брат ми! Това е и моят дом и ти ще седиш и ще слушаш!
Алфонсито се сви като ударен през лицето, несъзнателно задърпа
коприните на ризата си и взе да се загръща.
- Знам какво ще правиш сега! - Гласът на леля му беше присвоил
режещите нотки на стария Протетуш. - Ще довлечеш свирачи
и танцьорки на фанданго! Ще обърнеш бащината ми къща на
театър и ще пръснеш парите на баща си по артистки и напудрени
пеперуди, дето търгуват с плътта си!
Алфонсо се опули насреща й. Откъде знаеше богобоязливата
жена всички тези думи, откъде беше чувала за тези хора -
нали благонравните дами уж и понятие нямаха за съществуването
на утайката на обществото. И в крайна сметка - откъде знаеше
тя мислите в главата на Алфонсо? Сякаш свободно бе влязла
вътре и спокойно се разхождаше там?!
Страшната жена продължаваше да бълва огън насреща:
- Знаеш ли какво ще направим сега с тебе, момко?! Сега ще
изготвим документ! Документ, с който аз ще те контролирам.
Взимай перото и започвай да пишеш...
- Но, лельо...
- Вземи перото, рекох, и не ме карай да повтарям!
Ужасен почти до припадък, замаян от виното и несвикнал на
сериозен отпор, Алфонсито грабна перодръжката, измъкна отнякъде
лист хартия и се приготви да изпълнява нарежданията на чудовищната
жена.
- Сега пиши, синко, а утре ще повикаме нотариуса. Пиши,
хайде - Аз, Алфонсо де Протетуш, на 20 години и в пълен
разсъдък...
|
