Христо Фотев    

Мамо.
И аз ще се завърна, както винаги.
И както винаги, най-неочаквано
прозореца ти ще изпълня в тъмното.
Не ставай изненадано от стола си,
не падай във ръцете ми —
погледай ме
и позволи ми да сваля палтото си.
Да насека дърва и във нозете ти
да коленича — да запаля печката.
Над куфара ми се склони усмихнато.
Над дрехите ми, книгите ми — мислите.
И докосни ги — моля те, — накарай ме
отново да обикна тежината им.
Не се страхувай — пристъпи в душата ми,
прозорците й избърши, пред някого
гостоприемно разтвори вратата й —
върни на огледалото й блясъка.
И изпълни й счупените съдове
със сребърната влага на очите си,
за да живея — за да нося винаги
във мислите си твоето присъствие.
Мамо,
не остарявай, моля те — и никога
не вярвай през деня на огледалото.
В очите ми се гледай непрекъснато.
Съпротивявай се срещу тъгата си.
За здравето си се бори отчаяно.
И защитавай — моля те, душата си
от бръчките, от пясъка на времето.
Не казвай, че е суета — понякога
си освежавай със червило устните...
И не умирай — заповядвам ти — до края.
До края съществувай във живота ми.
Явявай се в най-страшните ми сънища
със бялата си рокля — съзерцавай ме
от погледите на жените — тихите...
Да се обърна стреснато след някоя
и да те видя във дъжда —
в прозорците,
в балконите, в дърветата и в себе си.
Мамо.
Не ме изоставяй,
мамо.